Неизпратените любовни писма

Ако се взираш достатъчно дълго във воала на Нощта ще откриеш тайните на Света или поне тези на неподправената самота. Кучетата не мислят и не познават самотата, за тях са неизвестни завистта, предателството, за това и безнаказано ламтят за ясната Луна.

Докато слагаше предпазния колан разпозна шумоленето на хартията – пожълтял лист, превит на 4 парчета, напомнящ състояние на древен религиозен свитък, който ако опиташ да разтвориш ще се посипе на прах в пръстите. Неизпратените му писма до Сара, свещенни по свой смисъл и така невинно грешни.

Човекът изобретил любовните писма е най-рафинирания садист, живял на Земята. Това нищожно парченце хартия, тънко едва, колкото човешки косъм, сякаш бе черна магия, притегляща към невидима бездна. Листче тънко колкото уханната й коса, която тя обичаше да заравя в гърдите му, причинявайки му гъдел по-уютен от зимна камина – как успяха да изстинат толкова много?

Горния ляв ъгъл на листа вероятно галеше гърдите му, и като връх на пика го жегваше, всеки път щом в съзнанието му изплуваше вкуса на малките й гърди, сякаш изляти по формата на устните му. Толкова красиви, че ги галеше и повдигаше, сякаш проверяваше дали не са магия, която всеки миг ще изчезне.

Паркира след завоя до симпатичната площадка с изглед към града, кацнала кокетно по самия ръб на скала. Мястото бе алегория на еретичния им танц, танц, в който очите му я изпиваха – цялата, знаейки, че няма да остане за после, заграбвайки всичко до край. И сякаш самия дявол играеше на пумпал в очите й, когато тя го докарваш на ръба, ала не го оставяше да полети в бездната на желанието. Само за да литне далеч пред него, разтърсвана от вълните на изтънченото си удоволствие. Черешка по върха на най-чувствената планина.

Запали още една, пленен от древната магия на огъня – последното средство срещу физически по-силните зверове, които иначе човек не можеш да надмогне. Огъня прокуждаше дори тъмнината, оголвайки пред погледа късче от бъдещето. Оголено кътче от копринената й кожа бе примката, с която заграби съществото му. Разтвори листа, защото колкото и наивно да бе, смяташе, че тя чува думите му и сякаш е успял да открадне къстче от нея, което никога няма да замине.

Дръпна по-дълбоко – само тъмата на горския лес можеше да скрие тази противна слабост, презрителните чувства, които намираха място в сърцето му…щом никой не е видял, значи не се е случвало. Зачете под слабото сияние на огнивото собствения си почерк, сякаш непозната ръка го бе откраднала:

На очите ти загадките
разчитах – уютно сплетен
в лешникови шарки.

На вместо пленница послушна
на бездушна господарка
името промълвих.

Проклет и аз и Бог,
че устните ти тъй милеем
– сладка е отровата им.

Смачка листа и го захвърли на земята, бръкна в другия джоб и намери нейното писмо – буквите му избелели от прегъванията и разтварянията им. Бе го препрочитал толкова пъти, че го знаеше наизуст. И все пак препрочиташе полу-изтрите букви сякаш за пръв път ги вижда:

Любими мой,

не ме намираш тази сутрин в леглото, а сърце не ми даваше
наблюдавайки красивото ти лице и нежния сън, владеещ над теб
да те откъсна от света на Морфей. Затова и ти пиша това писмо.
Не се връщай у дома без Домати.

Подпис: Сара

Най-красивите писма са, неизпратените любовни. Той грижливо затъкна последното й писмо в джоба си и се отправи към най-близката зарзаватчийница.

bratignat Written by:

Be First to Comment

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *